Компаниите, работодателите, мениджърите са доказали, че те никога не правят първата стъпка, за да увеличат нечия заплата или доход. Да ги намалят са първи. В този смисъл, ако работниците, служителите и мениджърите, които не са на самия връх, желаят да увеличават заплащането си, пътят не е да водят преговори за това с шефовете си, а да намерят друга по-добре заплатена работа или доход.

Защо не работи очевидното и смисленото да се подкрепят опитните, ценните, доказалите се служители? Та нали в тях са инвестирани толкова много време, усилия, пари…

Най-циничният отговор е, защото предпочитаме да е**м млади и неопитни служители за половината или една трета от парите, които трябва да плащаме на някой по-опитен.

Естественият отговор е, за толкова работа, толкова пари. И тук се навлиза спиралата на продуктивни и непродуктивни служители. Обикновено непродуктивните управляват продуктивните, от чиито заработки, продажби и т.н. идват доходите на всички…

Друг отговор е, защото докато бебето не заплаче, не му се дава да яде. Работникът дори и да „заплаче“ е в много лоша преговорна позиция. Всякакви лични драми и истории не могат да стреснат никого. Мениджърът ще се опита да прецени дали да се поддаде на натиска и като разбере, че няма заплаха, започва с бюджета, продължава с пазара, минава през кризата и завършва с „ще видим“.

Трети отговор е, защото може. Много често служителите опъват каиша като магарета, докато паднат или докато някой не им отвори очите (това интернет и Фейсбук са голяма работа). Тогава връзката се чупи по естествен начин. В първия случай мениджърът замества „падналия“ с трима други, защото той просто е вършел работа за трима (какъв кост-сейвинг само!). Във втория човекът започва да си търси работа и до една година я намира, а през това време стиска зъби.

Така стигаме до интересния разговор при напускане на служителя, който си е написал домашното. При опитни мениджъри този разговор много прилича на вербовката на шпионин. Методите са три. Първият е да се играе на струната на принадлежността към фирмата и личната история на напускащия (идеология). Ако не сработи, се минава към отправянето на заплаха, ако има налична такава, или ако съзнателно е създадена и съхранена в миналото (шантаж). Част от шантажа е да се посеят съмнения в главата на напускащия дали ще е толкова „щастлив“ на новото място. Ако и това не сработи, се преминава към парите – нека разберем за колко си се договорил на новото място.

Когато мениджърът разбере, че е в неизгодна позиция, в зависимост от ситуацията или се съгласява (радостно), или предлага дълбоко скрити резерви (пари, позиции, реални възможности). Единствено по този начин напускащият разбира докъде са могли да се прострат възможностите, за които се е борил или е чакал години.

Защо тези възможности не се предлагат овреме, периодично, регулярно, по малко, за да се задържат качествените служители? Отговорът е, защото работят два закона – пазарният и капиталистическият (не са едно и също).

Пазарният предполага, че цената на труда се влияе от търсенето и предлагането. В този смисъл последните пет години доказват, че намаляването броя и качеството на хората в България + реалната възможност за движение на хора в ЕС увеличи цената на труда тук.

Един от законите на капиталистическата операционна система (не е строй, нито идеология) гласи, че ако едно нещо може да работи с поддръжката на трима, после на двама, а накрая и на един човек, значи това е търсената ефикасност на разходите. Ако един предприемач може да не плати едни неща, той не ги плаща. Защо да ги плаща? Да не би да е отворил кухня за бедни?

Така кръгът се затваря. Всеки, който иска да повишава доходите си да не разчита на лоялността си и на обещанията на работодателя, а на моментните възможности в бизнеса, на нивото си на образованост и придобити умения и на собствената си активност и самооценка.

Разбира се, компаниите са пълни със задници и хора практикуващи орален секс, които успяват да подобряват позициите си, да се издигат и да повишават доходите си. Те притежават друга ценностна система.

Преценете вашата и действайте!

Снимка: stuff.co.nz