Българският манталитет – епизод 2

Последните две години в България са изключително наситени за всички хора откъм безпокойство, несигурност, липса на ясна перспектива и борба за увеличаване на доходите. Пътувам и работя, работя и пътувам и наблюдавам напоследък три много тревожни факта, които имат изключителна връзка не с кризата, международното положение или световната конспирация, a с нашия манталитет.

Първо, собствениците на малък и среден бизнес работят, само колкото да поддържат нормалния ход на бизнесите си. Не говорят за разширяване. Не търсят усилено нови полета. Чакат. Не правят инвестиции, а ако има нови проекти, то те са свързани изключително и само, ако е налице външно съфинансиране. Заявяват, че чакат да видят накъде щяла да тръгне властта, за да се ориентират към кого да се ориентират. (Благодаря за разбирането да използвам тази тавтология!)

Второ, ейчари[*] от различни фирми и професионални консултанти по подбор заявяват, че кандидати за работа не се явяват на уговорени с тях часове за интервюта. Просто не се явяват, не се обаждат, за да предупредят, не правят усилия да се представят добре. Когато бъдат потърсени по-късно, вече не си вдигат телефоните или казват неща като „забравих“, „много ми беше далече“, говорят на „ти“. Професионалистите съобщават, че процентът на такива хора в един подбор е двуцифрен!!! (Не става въпрос за единични случаи или хора, които наистина са възпрепятствани.) Безработицата също е двуцифрена. Лудост някаква.

Трето, когато разговаряте с работещи под 40 годишна възраст, които са на средна мениджърска позиция или са изпълнители, масово те говорят единствено и само за заминаване в чужбина. Не правят планове тук, не им се живее тук, не вярват на нищо тук. Твърдят, че са пробвали това или онова, но всичко било прецакано. Все едно слушам (ама отвсякъде) героя от американския филм „Шофьор на такси“, който всяка сутрин си говореше с героя на Робърт де Ниро (Are you talking to me?), ядяха по един сандвич и негативно настроени се прибираха да спят.

Тези три факта привидно изглеждат несвързани. Могат вероятно да бъдат обогатени с още факти, но едва ли е нужно. Всеки може да бъде изкушен да оправдава подобни поведения с кризата, отчаянието, омерзението или социализма. Смятам, че нещата са много по-дълбоки и много по-трудно изкореними, но светли примери са налице, за съжаление на север от нас. (Например, поинтересувайте се от това как исландците, ограбени през 2009 досущ като българите през 1997, се оправиха съвсем достойно, без месии и нови крадци, но с изключително як морал в обществото! )

И така, смятам да изброя пет причини, които според мен лежат в основата на случващото се. Изброените дотук факти са само външният израз на по-дълбоки процеси, нещо като айсберг. Неслучайно ги намирам за придатъци към българския манталитет, защото той се подхранва от тях и съвсем справедливо си ги отглежда в замяна.

Първата от тях е тоталната липса на възпитание или по-скоро реализирането на възпитание в материалистично-тарикатски стил. Поговорка: българинът се страхува от две неща – да не настине и да не се мине! (Забележка: то е само едно, но нали трябва да има рима.) За това възпитание е характерно неуважението към никого и нищо, липсата на ценности извън материалното и разбирането на света през призмата на собствения стомах. Резултантната от това е пълната липса на уважение в общуването и тоталното неглижиране на поемането на ангажименти и бягането от отговорности, вкл. и за самите себе си.

Забелязали ли сте, че ако някой има да взема нещо от вас (той гони), намира време и изразни средства да ви се обажда и разговаря с вас, докато получи желаното. Ще ви връщат обаждания и ще бъдат любезни с вас. И обратно, я се опитайте да разговаряте с някого, ако той няма (или вече няма) пряк интерес от вас. Ще общувате изключително трудно. В търговията по тези земи е много характерно да не уважават клиентите си след сделка, камо ли да имат време да ги обслужват. Хайде оборете ме продавачи на всичко над 100 лева!

Липсата на възпитание в уважение към околните в обществото и изобщо в общуването, липсата на базови житейски уроци от първите седем години и възпитанието в тарикатлък и постоянно съмнение и недоверие води до описаната липса на вяра и смелост, до това антиповедение и до непоемането на отговорност в действията си, в работата, в обществото и за самите себе си. 

Следва продължение…

Снимка: bg.pastoukhov.com