И така, убедихме се, че съвсем обективно, една от най-сериозните причини за ниското самочувствие на българина е ниското заплащане на труда на големи маси от хора в България. Един малко по-различен ракурс към самочувствието на българина можем да видим от следната история. Тя е за самочувствието в бизнеса и работата.
Веднъж разговарях с един грък, който бе станал сериозен бизнесмен и голям инвеститор в България още през 90-те. В резултат на опита си той упорито защитаваше тезата, че българският мениджър [дори и опитен] е с ниско самочувствие и поради това не става за ключови позиции [в неговата компания] като Business Development или Export Management – все ключови за която и да е компания. Поинтересувах се повече и открих, че той има негативен опит с мениджъри, които не са могли да защитят позицията на компанията или да договорят желани условия с доставчици.
Само един детайл. Няма как да очаквате ваш мениджър да бъде със самочувствие, ако той е принуден да брои стотинките си, когато е в командировка. Ако вие сте баровец и харчите с широки пръсти пред подчинените си, установете едно високо средно ниво на хотели и дневни, които биха позволили на вашите представителни хора да бъдат на нивото на баровците, с които се срещат. Няма как да имате много умни, интелигентни, напористи, смели, млади, предани специалисти и да ги държите на хляб и вода. Образно казано, разбира се. Мога само да предполагам, че въпросните мениджъри, оценени с ниско самочувствие, които не са се справили, не са били и най-подходящите за тези длъжности.
Проблемът с ниското самочувствие в професионален план или в бизнеса не е нов. Съществува постоянно и навсякъде. Дори в добрата стара Англия го имат и днес. Разбира се, и там препоръчват да купите на търговските си представители бентлита, за да не ги отсвирват и да не се разправяте повече, ама не е това. И там препоръчват да слагате директорски или мениджърски длъжности по визитките. Това поне работи.
Работил съм с бизнесмени от всякакви националности – германци, испанци, белгийци, холандци, англичани, китайци, скандинавци, чехи, италианци, унгарци, всички видове (до един) балканци, сирийци, австрийци, индийци, американци (изброявам ги по спомен). Най-високо самочувствие са демонстрирали северните нации и донякъде арабите.
Пустото самочувствие. Откъде идва и накъде отива? Нека видим два примера от пазара на труда.
Когато определен специалист, търговец, мениджър, директор усети себе си подценен, той никога не отива при шефа си да му каже: „Шефе, заслужавам повече и искам еди колко си.“ Този разговор просто не се състоява. Никога. Не слушайте организационните или ЧР консултанти, че така било най-правилно да се постъпи. Направете си справка с Джак Уелч за „най-голямата мръсна малка тайна в бизнеса“.
(Може би искате да знаете как хората усещат себе си подценени! Питайте опита си! Как разбрахте, че еди къде си на подобна длъжност като вашата вземат Х лева, че пакетът включва това или онова?)
След като въпросният разговор не се състоява, какво се случва? Много просто, служителят просто (тайно или по-явно) излиза на пазара и рано или късно се продава. Задължително за парите, които смята, че заслужава. Ако тези пари не се предлагат, той не напуска. Ако се предложат, лавината тръгва. Служителят никога не може да се продаде наново за повече пари на същата компания, в която работи, поради много причини (тема за книга). Така работи „повдигането“ при наемните работници – винаги на друго място.
Вторият пример е ежедневие. Когато усещането за несправедливост в оценката или заплащането на един човек се напласти в такава степен, защото не успява лесно никъде, където му е известно на територията на България, и в същото време почасовите ставки за работа в Западна и Северна Европа са десетки пъти по-високи, той обикновено взема решение да осребри тази потенциална разлика. И „потича“ към границите. (В електричеството подобна разликата в потенциалите – т. нар. напрежение – е причината за протичане на ток.)
Какво правят и едните, и другите…? Действат (кой по-сериозно, кой по-мързеливо) да достигнат до приемливо състояние на лично самочувствие. Привидно става въпрос за пари, но нека не се заблуждаваме. По един или друг начин всички оцеляват. Важното е, когато печелят доходите си, какво самочувствие им носи това. Защото светът е отворен и ставките почти навсякъде и в много голяма степен са прозрачни.
Пазарът е безмилостно нещо, но ако вземем да обвиняваме предприемачите, че не плащат достатъчно, е все едно да режем клона, на който седим. Те ще плащат толкова малко, колкото могат, колкото тяхната бизнес ситуация изисква, колкото пазарът им позволи… Толкоз! Останалото са мераци.
А онзи грък ще повярва, че може да наема български мениджъри със самочувствие, когато същите български мениджъри успеят на интервютата за работа да му продадат идеята, че могат да му докарат висок бизнес, и най-накрая откажат да работят за него на „високите“ му позиции за смешното (или полу-смешното, но със задължителните много обещания) заплащане, което им предлага.
Тогава ще се появи самочувстие, което да става за личен пример. Защото личен пример трябва – то самочувствието на собствен гръб и на личния пример на другите се гради! Добавете хилядите самочувствия на обръгналите, но завърнали се гурбетчии от Европа, на българите, които печелят със самочувствие парите си тук, на тези, които изнасят продукция, услуги, труд като едни малки китайци. (Само не трябва да ги мачкат.)
Тогава и ставките ще растат и самочувствието ще разстила мантията си за просперитет.
Да не забравя да пожелая на всеки стигнал дотук един страхотен старт на 2014 година!