Че какво толкова? Навсякъде всички лъжат! Какво, аз глупак ли съм? Който не иска да го лъжат да не влиза в търговията и да си стои в къщи! Аз съм в далаверата, а другите ще ги въртя както си искам. Да продължавам ли със сентенции на всякакви тарикати? Защо всеки човек си мисли, че да се лъже е нормално? И в живота, и в професионалната среда.

В живота нещата тръгват много отрано. Още от детството ни ни възпитават да не казваме истината, за да не се изложим. Добре, няма да се излагаме. Следва училището, където лъжата става част (колко голяма е различно за всеки) от поведението пред родители, учители, приятели, гаджета. После в казармата (е, сега няма вече казарма) се лъже на поразия, защото поне половината от исканите от началството неща не са направени както трябва. Е, как ще са направени като там почти всички изисквания са безумни за нормалния разум. И в резултат се лъже, че нещата са направени, даже се показват и демонстрират до пълен комизъм.

Някъде около студентската скамейка или първата работа сме вече изпечени лъжци. Притежаваме близо 15 години сериозен опит в лъгането. Някои са толкова рафинирани, че успяват да лъжат от ход в разговора си някого. Други пък лъжат, защото им се лъже, въпреки че от нищо не са поддикнати да правят това. Станало е навик. Трети са принудени, защото решават, че нещата им ще се получат като послъжат в това или онова. И работата е там, че им се получава, ама за малко. Четвърти лъжат, за да се покажат, защото самите те нямат стойност и няма какво да покажат. И лъгането се превръща в огромна част от общуването ни.

В професионалната среда. Там се лъже постоянно – закъсняваш, лъжеш; не си готов със задачата, лъжеш; не си положил усилие да решиш проблем, лъжеш; подценил си подготовката за среща с клиент, лъжеш; не си се потрудил да напишеш индивидуално предложение, а си изпратил „стандартната оферта” и резултатът е „скъпи сте”, лъжеш; не ти достига смелост да вдигнеш телефона, лъжеш; виждаш накъде отиват нещата в отдела, но „от теб нищо не зависи”, лъжеш. Примерите ще стигнат за написването на средно голяма театрална пиеса (защо не?).

В бизнеса и в компаниите е пълно с програми по лидерство и по управление на промяната. Винаги е било „модерно” да се симулират и отработват в учебна среда мениджърски ситуации и казуси. Всъщност нищо не се е променило и май няма изгледи да се промени. Хората не искат да се променят. Не и в това да говорят истината в работата си и в бизнеса. Те са така моделирани от първите си седем години и са така свикнали с лъжата, че не могат без нея.  Ако ги оставите, без да могат да лъжат, сигурно ще се чувстват голи сред облечени.

Огледайте се! Във всички мисии, принципи, ценности и пр. записани и публикувани в сайтовете на маса компании се говори за това, че бизнесът им е отговорен и се основава на истината, т.е. че трябва да се говори истината и да не се подвежда доставчика, акционера, колегата, клиента, шефа, другия отдел…, но не го правят. И всички знаят поговорката, че на лъжата краката са къси, но добавят, че точно тях няма да ги хванат. Дори когато едно лъгане е очевидно, всички си мислят, че е нормално да играят играта на лъгане, защото отсреща ги разбират, че лъжат и си правят сметката.

Наскоро с клиент обсъждахме какво се случва с доверието между бизнесите, когато предпоставката за всякаквои разговори, споразумения и договорености е, че другата страна не е почтена, лъже и следва да се проверява истинността на всяка нейна дума. Я си помислете до какви разходи води това! Абсурд! Ако преговаряха екипи от Северна Корея и САЩ мога да го разбера, но като ежедневие…

Въпреки всичко нещата не са чак толкова черни. Който иска да хваща в крачка дали го лъжат или не да чете и учи body language. Да гледа събеседниците си в очите. Там е написано всичко. Очите са огледалото на душата. Само да внимава с възпитаниците на всички дву- и трибуквени служби, защото там ги обучават да контролират дори това. Ето защо са измислени тъмните очила.

От няколко години са модерни големите тъмни очила, но толкова огромни, че чак покриват циците на жените J.