Време е на сцената да излязат милениалите

Какво правят хората, когато времената са несигурни или трудни?

1. Стоят със скръстени ръце, чакат и се молят, защото нищо не зависи от тях и само бог разполага със съдбите на хората.
2. Бягат по-далече и в посока на прилично изглеждащи държави, нищо че там не ги искат и с малки изключения (лекари, проджект мениджъри, учени, ИТ), където и да попаднат, първото поколение похарчва живота си за второто.
3. Работят онова, което са работили, и се съхраняват, променят и развиват в съществуващите условия. Приспособяват се.

Кое от трите изброени ще изберете? Трудно е нали? Ако сте с пистолет опрян в главата е лесно. Ако обаче вие самите трябва да си го опрете, тогава?

Хората винаги трябва да правят избор и да вземат решение, когато времената са несигурни или трудни. Решенията рядко са лесни особено в мътна вода или в условията на много неизвестни. И точно затова има много хора, които са просто пасивни, защото се парализират от несигурността.

Най-парализирани ми се струват всички, които работят държавна, общинска, монополна или друга заплатаджийска работа. Тези хора стоят там, търпят ниските заплати и чакат да излезе схема и да ги включат. И е почти сигурно, че живеят нечий друг живот (с изключение на изпълнителните директори и създателите на схеми – те са вид паразитиращи предприемачи).

Напоследък се наблюдава разочарование у хората от тази група. Дължи се главно на намалялото участие в схеми. Схемаджиите през последната година са посъветвани малко да посвият нещата, че то… европредседателство, мониторинг от ЕС, принуда да бъдат изкарани на светло някакви схеми… И не малко от тях вече отиват към Терминала. 

Вторите хора приемат поведение на бягащи животни от горяща гора. Някои от тях в действителност бягат от пожарите на войната, угнетеността, феодализма, произвола, мизерията на собствените им държави. Други са до такава степен уверени, че са се родили на нещастно място, и че онова, в което живеят, не е тяхно бъдеще, че зарязват всичко и игрят ва банк. Има и още едни бягащи – те просто са събрали смелост, молещи се, на които им се е изчакало чакалото, защото не виждат перспектива.

Тези вторите си мисля, че живеят собствения си живот, но по правилата на други хора и общества, на които доброволно са се предоставили физически и духовно. Те са най-видими. Всички виждаме в собствените си общности, пък и в глобалната общност откъде и накъде бягат хората. Това е лесно.

Третите приемат, че каквото е, това е. Онова, което искат, това правят. Условията, в които живеят са условия, които сами са си създали, в общество, в което са родени, т.е. част от него са. Ако нещо в тяхната градинка не е, както им се струва, че трябва да е, се мъчат да го оправят. Не мрънкат, а бачкат и по-често не успяват, отколкото успяват, но каквото не ги убива, ги прави по-силни. Други протестират, борят се, искат да нещата да се подобрят, смятат, че с настойчивост ще принудят гонсуратлъка да помръдне малко.

Тези третите живеят собствения си живот, сами чертаят перспективата си и имам чувството, че са единствените, чийто дух натрупва нещо, което да остане за идните поколения, та да имаме усещане за духовно надграждане, развитие и просперитет.

Третата българска държава след Освобождението (че и много по-рано) е създадена от тези третите. Време е на сцената да излязат милениалите.

Снимка: bbc.co.uk