Центърът за градска мобилност в Манчестър

Билетчето за градски транспорт в Англия е скъпо. В който и да е град. Дневната или комбинираната карта да са малко по-евтини, но пак са си доволно скъпи. Съотношението доход/транспорт е пъти по-високо отколкото в София или в БГ.

Манчестър не е кой знае колко голям град, но не може пеш. Градът е опасан от ж.п. линии на нещо средно между трамвай, метро и влак. Не за първи път се сещам за унищожените ж.п. линии в София, които можеха да бъдат в основата на една вътрешна градска железница. Да се направят спирки, линията да се обезопаси, а квартали като Красна поляна, Гевгелийски, Св. Троица, Къро, Дружба 1, 2, Илиянци и др. да станат предпочитани и скъпи, разбира се.

В Манчестър хората масово използват карти, които чекират на валидатори около и на самите спирки, не в превозните средства. Досущ като в София, ама не съвсем. На всяка спирка има поне един автомат за билети, ако не си с карта. На по-централните има по няколко. 

За тази система май ще почакаме доста. Тя е скъпа, има много техника и софтуер в нея. Първо трябва да се договорим кой ще е основният крадец за проекта, после кои фондове ще „товарим“ и чак тогава ще мислим за самата система. За хората, по принцип не се мисли. То ако може да ги караме да ходят пеш и да си плащат, ама още не може.

Спирка в центъра на Манчестър. Приближаваш се към един автомат за билети и започваш да четеш. Любезно към теб се приближава мургав служител в жълто-сива униформа, който ти казва, че автоматът не работи и те кани да отидеш на съседния, който работи. Ти му благодариш, защото още не беше прочел, че автоматът е “out of service”, а той те води и те пита за къде си тръгнал, та да натиска бутоните вместо теб. Казваш Old Trafford, той натиска всичко и ти показва къде да си пъхнеш кредитната карта. След 10 секунди държиш билета си, а мургавият ти благодари, че ти е бил полезен, усмихва се и ти показва в коя посока да хванеш трамвая да не би да се хвърлиш в обратната посока.

Чудиш се на това приятно неочаквано улично обслужване, а човекът се обръща и четеш на гърба му: „Here to help”, демек – тук съм да помагам. И се втрещяваш, защото в която и да е градска моболност в България няма да намериш подобен служител или подобна концепция в действие.

Нещо повече, ако в БГ мургав човек, бъде облечен с брандирана жълта жилетка и бъде изпратен да помага на хората по спирките, ще го набият на втория опит да помага, защото ще бъде възприет като измамник, джебчия или други подобни. Такова е мисленето на нашата географска ширина. Виж, ако има двугодишна разяснителна кампания, че цигани са назначени да помагат по спирките, може и да не ги набият на десетата минута.

На друга спирка гледам същият тип служител, със същата униформа, само че жена. Питам я: „А бе, вие хубаво помагате на хората! Към коя служба работите?“ – опитвам се да разкрия липсващото звено аз. А тя ми казва, че те са контрольорите в превозните средства и проверяват кой с какъв билет или карта пътува, респ. ловят нарушителите! Досущ като в София.

Сега си представете нашите контрольори да подпомагат хората да си купуват билетчета и карти, особено ако са от друг град или току що са пристигнали от някоя балканска държава и влачат куфар на колелца. Нещо не ми достига въображение.

Очевидно в Манчестър в час пик гледат да подпомогнат процеса максимално количество хора да си купят превозен документ, да осигурят постъления и да осигуряват изтеглянето на човекопотока. В друго време контролират дали хората не пътуват гратис. Пълноценно, полезно и клиентоориентирано.

В Англия нищо не е безплатно и нищо не се подразбира, че е включено или не е включено в цената. Спомняш си за Бай-Ганьовското „гутен морген, все пари искат“. Хората вярно искат пари, но получаваш максимума за парите си. Точност, чистота, доверие, спокойствие, безопасност. Това е и усещането за качество на обслужването.

Снимки: личен архив